ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГИ
Сахиб
По време на своя едногодишен престой в Сараево като представител на международна организация Сахиб (така нарича себе си героят – англичанин, гей, потомък на индийски колонизатори) се запознава с политическата обстановка и местните обичаи в Босна, като ги коментира иронично и на моменти безпардонно. Своите наблюдения за Балканите, комунизма, демокрацията, както и за баклавата, кебапчетата и сватбите, той изпраща всекидневно по мейла на своя любовник в Лондон. Впрочем това, което отначало изглежда като идеална възможност за бързо и лесно печелене на пари на благородна и хуманитарна позиция, с течение на времето се превръща в източник на неудовлетвореност, огорчение, агресия и фрустрация. Нуждата си да опитоми и подчини този свят, който не разбира, англичанинът насочва към своя шофьор и постепенно конфликтът между тях се пренася от сферата на идеологията и културата в техните лични и интимни отношения.
Романът провокира и интригува с описания на многобройните абсурдни факти от босненската действителност, която на моменти ужасно напомня на „милата родна картинка“. Увлечен от забавните коментари, читателят лесно се приплъзва към привичното отъждествяване с героя, но много скоро в него заговаря критичното отношение към Сахиб. Редом с колоритния разказ сред достойнствата на книгата е точно тази подвижност на читателската позиция, както и липсата на дидактичност, на пряка авторова намеса, сякаш иронията и сарказмът в текста извират от самата ситуация, а не от намесата на писателя в ролята на всевиждащ и всезнаещ разказвач. Така читателят поглъща неусетно горчивия хап с прозрения за ситуцията на Балканите и докато се смее през сълзи, се пита къде сме ние в нея.
„Любимо развлечение на Величкович е сатиричната деконструкция и деканонизация на националните (и югославски) литературни, културни, политически и идеологически митове.“ (Дубравка Угрешич).
Русанка Ляпова
Русанка Ляпова е родена в Бургас, където завършва Английска езикова гимназия, а след това сърбохърватска филология в Софийския университет „Кл.Охридски“.
Работи известно време като преподавател във Великотърновското военно училище, Пловдивския и Софийския университет, както и във Военна академия в София.
От 2009 г. е преводач на свободна практика и досега е превела над 40 книги от южнославянски автори.
Превежда главно проза и по-рядко поезия и драми. За превода си на романа „Пейзаж, рисуван с чай“ (2010 г.) на Милорад Павич е удостоена с наградата на Съюза на преводачите в България, а през 2014 г. за „Мама Леоне“ от Миленко Йергович е наградена за ярки постижения в областта на превода.
Член е на Съюза на преводачите и на Клуба на театралните преводачи.
САХИБ
Импресии от депресията
1.
Скъпи Джордж,
Най-после, Сараево!
Заобиколено е от планини, в които все още има много необезвредени минни полета. Така каза шофьорът, който ме посрещна на летището.
Прочетох името му на неговата ID карта - Сакиб.
По професия е преподавател, но тъй като говори добре английски, по на сметка му е да работи като шофьор, отколкото като учител. Доста е хубав. Има красиви ръце и нокти. Ризата му е чиста, не е потна под мишниците и мирише съвсем прилично. Няма и помен от вонята на лук, за която ме предупреди Уилби.
(Впрочем, на външен вид и гледано отдалече, от прозореца на колата, местното население по нищо не се отличава от нас. Единствената разлика, която забелязах, е, че всички и навсякъде пушат.)
Главният булевард в града е в плачевно състояние. Платното е цялото в дупки и бабуни, между които се ширят асфалтови кръпки. Доста от сградите от двете страни на улицата също са закърпени. Тук-там има и възстановени. За съжаление най-разрушените са покрити с билбордове, което е жалко, защото след всички кадри, изгледани през войната, човек очаква малко повече атрактивни руини. Чувствам се излъган, все едно съм си купил билет за някакъв sexi филм, а после вътре съм открил, чe всички по-фриволни сцени са изрязани. Тъй останах с впечатлението, че и без войната градът щеше да си е порутен и запуснат.
Прозорецът на хотела ми е с изглед към околните планини, също като на картичката, която ни беше пратил Уилби оттук преди две години. Гледката се е променила. Сега или има по-малко тополи, или минаретата са се увеличили.
В парка срещу хотела има странни камъни, на вид напомнят къщички за кучета. Тук им казват „стечки1” и ги смятат за исторически паметници.
Рецепционистът ми обясни, че били много разпространени из планините в Босна.
(Става дума за безполезни камънаци, защото ако имаха някаква стойност, около тях щяха да обикалят туристите в нашите музеи, а не овцете по техните ливади.)
В някакви рекламни проспекти прочетох, че бъдещето на страната било в тревите по тези ливади. Имало всякакви лековити билки.
Обаче мога да се обзаложа, че внасят мляко на прах от Украйна.
2.
Ск. Дж.
И аз обичам да се будя сутрин до теб.
Откакто се разделихме, са минали само седем дни, а вече те желая. Будя се в зори, омотавам будилника в мъхестото одеяло, отпускам глава отгоре му и си представям, че спя на гърдите ти. Сънувам нашите прегръдки, сънувам как си играехме на подводница във ваната, усмихвам се насън, щом перископът ти се покаже над водата с капчици пяна по него...
Тогава будилникът звънва и аз се събуждам в тая факинг стая, във факинг хотела, във факинг Босна.
Обаче решението ми си остава непоклатимо. Искам да прекарам шест месеца без Теб, за да съм сигурен, че желая да прекарам остатъка от живота си с Теб.
L'absence est à l'amour, ce qu'est au feu le vent ; il éteint le petit, il allume le grand. Роже Де Бюси Рабютен. (Раздялата за любовта е като вятъра за огъня – слабия гаси, а силния разпалва.)
3.
Най-скъпи мой, нямаш причини да се тревожиш.
Офисът ни е в изолирана сграда, около нея има висока бетонена ограда с железни шипове на върха, момчетата от охраната внушават сигурност и респект. В офиса сме с еъркондишън, на втория етаж имаме и малка кухничка, както и тоалетна с душ.
По-добре ми е отколкото на Теб.
Шефът е куул, немец, щастливо оженен, дъщеря му е студентка, живее тук откъснат от семейството си и обича животните. Има две пуделчета, Фифи и Фуфи. Трябвало е да го пенсионират, но заради някакви заслуги към партията си е получил назначението в Босна.
Днес в почивката за първи път излязох в града.
(Първата вечер не се брои, толкова се страхувах, че ще ме нападнат и ограбят, че не помня нищо.)
Исках да Ти купя нещо. Нещо оригинално, характерно за страната, местно производство.
Обаче в тази страна не произвеждат нищо.
Прекарах следобеда в сувенирните шопове. Видях някакви дъсчици с резбовани мотиви от града. Сигурно ги купуват руснаците и италианците, защото повечето от тях бяха с нарисувани руски или италиански знамена. Имаше и „старинни” саби.
(Обаче ти се страхуваш дори от пилата за нокти.)
Дръжките им са украсени с фалшиви скъпоценни камъни. Тия саби ги купуват американците.
(Всяка от международните сили тук е запазила своята униформа и отличителните си знаци, тъй че не е трудно да ги различаваш. Американците са същите като във филмите си; италианците се разхождат наоколо с някакво смешно перо, забодено в шапката; украинците и руснаците изглеждат така, сякаш са избягали в града през оградата на казармата. Мисля си, че Босна е била разделена в Дейтън не само на национални територии, но и на интернационални зони.)
Връщам се на шопинга: носиите са същите като онези, дето ги купувахме в Константинопол. Исках да ти купя тюрбан, обаче онзи от Бомбай е много по-красив и по-качествен...
Видях някакви интересни кожени пантофи. Имаха връх, който се издигаше нагоре и се закривяваше надолу. Сакиб каза, че били за хора, дето ходели по нужда в гората. Клечали и се държели за тях, та да не се търкулнат по гръб. Купих си едни и пробвах, и се катурнах. Сигурно има някаква система как точно да се хващаш.
Иначе тоалетните им са чисто безумие. Не знам кои са по-кофти. Дали онези без тоалетна чиния (тук им викат „клекало”), които ти намокрят обувките, щом пуснеш водата, или другите с тоалетна чиния, чиято дъска е винаги опикана.
(Джордж, тук мъжете пикаят прави.)
4.
Хиляди целувчици,
За град с размерите на предградие Сараево има изненадващо количество театри, прилични ресторанти и клубове, в които свирят джаз. Обаче за тоалетните в клубовете не мога да кажа същите добри думи.
Ужасно миниатюрни са. Понякога са толкова тесни, че не можеш да отвориш вратата докрай. Удря се в отсрещната стена. Преди това остъргва тоалетната чиния, сигурно затова тук те често се клатят и винаги ме е страх да седна на тях. Обзалагам се, че Босна е единствената държава на света, в която можеш да хванеш морска болест, докато пикаеш.
Чудиш се тогава защо сядам на тоалетната чиния?
Ами защото е по-разумно, отколкото да пикаеш прав.
В някои тоалетни, които са адски малки, както ти писах вече, тоалетната чиния е свряна току до стената. Като вдигнеш дъската, тя се заставя за кратко и след това пада обратно долу. И ти изкарва акъла. И ти се стряскаш. И тогава си опикаваш ръцете.
Защо дъската те чака да почнеш и чак тогава пада? Огледах я, няма никакъв механизъм. Не е някоя от тъпите им шегички. Явно струята нарушава баланса.
Опитах да държа с една ръка дъската, а с другата да насочвам струята, но е доста неудобно, ако не си смъкнеш панталоните, защото на едната ръка нямаш достатъчно пръсти да държиш и члена си, и копчалъка отворен, че и да се справиш с ластика в гащите. Пък и позата е неудобна, защото коленете ти са разтворени, раменете приведени, а ъгълът е абсолютно неестествен. И за капак на всичко дъската е ужасно мръсна.
Тук мъжете нямат навика да бършат с хартия дъската и тоалетната чиния след себе си. Може би за липсата на такъв навик допринася и фактът, че често в тоалетните няма дори хартия. Собственикът ми се кълнеше, че редовно слагал рула, но не можел да оставя толкова, колкото крадяли клиентите. Впрочем, било по-добре да ги крадат, отколкото да ги използват, защото тогава му запушвали канализацията.
Останалата част от вечерта бях разконцентриран заради мокрите си обувки и панталони и не помня за какво точно разговаряхме. Запомних само аргументите, с които момчетата от офиса доказваха, че е истински бонус да се сдобиеш с мандат в Сараево, тъй че ето: тукашните ресторанти са супер; от дома си само на четири часа път; взривените коли и терористите-самоубийци са рядкост; няма малария, СПИН, ебола; всички говорят английски, вярно лошо, обаче ако се постараеш, можеш да ги разбираш; до морето, което е топло и няма акули, се стига за три часа; а заплатата е такава, сякаш всичко тук е точно обратното!
5.
Най-скъпи,
Имаш право да ме кориш. Ще поправя грешката си. Ще ти опиша какво работя, с кого работя, къде живея, как прекарвам дните си.
Работното ми време е от осем и половина до шест. Имаме право на един час почивка, но това важи само за местните. Ние, другите, можем да оставаме и по-дълго. От девет до десет се четат новините по интернет. Впрочем те са просто претекст, за тях изразходвам пет минути. И бездруго всичко е малко или много едно и също. Тъй че през останалото време сърфирам малко по разпродажбите и сезонните намаления.
От десет до единайсет се пращат и получават на мейла разни вицове и други майтапи.
От единайсет до почивката пишем и четем доклади, или правим таблици, или планираме нещо, или обработваме някакви статистики, или ако сме дежурни, ходим на пресконференции.
От три до пет сърфираме в нета или играем онлайн игри. Предполагам, че това е причина мониторът в повечето канцеларии да не гледа към вратата. Така винаги имаш време да смениш екрана, докато колегата или висшестоящият дойде зад гърба ти. Обаче е малко кофти, защото външната светлина се отразява върху екрана, тъй че все още не съм постигнал резултатите, с които Те побеждавах.
По изключение, в четвъртък имаме среща с Шефа. Понеже той обикновено закъснява или изобщо не идва, използваме това време, за да се уговорим за уикенда.
От пет до седем чакаме някой да си тръгне първи, а към девет излизаме или отиваме на прием или парти.
Работата не е тежка. Най-трудно е да съчиниш бюлетина за местните журналисти и да отговаряш на въпросите им. За щастие, не се очаква от нас отговорите да са свързани с въпросите. Важно е само да се повтори няколко пъти думата, която сме избрали за месеца.
(За този месец е „корупция”. На таблото със съобщенията вече са окачени и предложенията за следващия: на мен най-много ми харесват завръщане и антитероризъм.)
Местните журналисти обикновено не питат нищо, не защото са разбрали, че въпросите им не са достатъчно добри за нашите отговори, а защото нямат търпение да ги почерпим с кафе и освежителни напитки. На практика те идват заради почерпката, защото изпращаме в редакциите им предварително по faxа съобщенията, които четем.
Тукашната представа за журналистика доста се различава от нашата.
Тук вестникарите се стремят да служат на истината само доколкото тя устройва главния редактор, който пък обслужва управляващата партия. Затова е съвсем нормално да влагат въображение вместо любопитство.
Народът купува пресата не за да прочете какво се е случило наистина, а за да научи какво би могло да се случи. Няма първа страница без въпросителни в заглавието: Свинско месо в пилешкото? Деца, ваксинирани погрешно? Радиоктивна пшеница в Босна?
Наскоро беше арестуван във вилата си един от обвиняемите за военни престъпления. Ден след арестуването му телевизионен екип засне къщата му. А след това цитира изказване на „най-близкия му съсед, пожелал да остане анонимен”.
Научих едно-друго за журналистиката по време на социализма. Вестникарите били развили до съвършенство изкуството на ефимизма. Умеели да напишат изречение от стотина думи, в което и вършителят, и действието да останат напълно неопределени. При онова обществено устройство не се знаело кое на кого принадлежи, нито кой за какво отговаря, тъй че и вестниците трябвало да бъдат такива. Вместо думи и стилистични фигури се използвали готови фрази.
Само си представи, например, да прочетеш у нас: „съпругата на президента, пожелала да остане анонимна”.
(Жената на Сакиб е журналистка, но в момента е безработна. Тя е пълна с примери като този. Може би ще ги използвам в статията, която ще напиша.)
Тя и Сакиб живеят в новата част на Сараево. Отвън тези квартали напомнят на съветските, а отвътре на негърските гета. От тавана във входа висят сталактити засъхнали храчки, от дупките в стените стърчат жици, дръжките отдолу са налепени с дъвки (не ме питай как го открих). Отказах да се кача в асансьора – мисля, че мукавените кутии създават по-силно усещане за здравина.
Апартаментите са по-чисти. Изненада ме банята, в която имат вана, бойлер, душ, фаянсови плочки, пластмасов бидон с някакъв силен дезинфекционен препарат, пералня, кош за мръсните дрехи, тоалетна чиния, казанче и шкафче. И поставка за вестници. А пространството в цялата баня е по-малко от това на бюрото ми.
Вярно е, че шкафчето е поставено върху пералнята, маркучът от нея е свързана към тоалетната чиния, тя от своя страна е почти до мивката (удобно е за повръщане!), заради огромния бойлер можеш да си вземеш душ само клекнал, обаче всичко функционира. Искам да кажа, че като дръпнеш връвчицата на сифона, тя не ти остава в ръката, завърташ кранчето и потича вода, а тоалетната хартия е трислойна и виолетова.
Спалнята на Сакиб е малко по-голяма от банята. Заедно с брачното легло там са поместени шевна машина, компютър, голям гардероб, етажерка за книги, малка масичка и два стола. Освен тази стая имат още една, свързана с кухнята, която наричат дневна.
Как се оказах в техния апартамент?
Сакиб ме доведе да огледам някакви жилища, давани под наем, но не намерихме нищо подходящо и той ме покани у тях (тук това е съвсем нормално! Канят те в дома си на питие, както ние бихме поканили някого в пъб.)
Накрая организираха парти в моя чест.
6.
Скъпи ми Джо Пинг2,
Тукашните партита са съвсем различни от нашите. Всички са насядали в една стая около ниска масичка, на която са наредени и сирена, и месо, и вино, и бира, и фъстъци, и кафе, и пепелници. Не танцуват, но пускат плочи (винил!) и после всички пеят и плачат.
(Понякога, докато пеят, се прегръщат. Най-гръмогласни са онези, които имат най-малко слух.)
Лицата им лъщят, но не знаеш дали от сълзи, дали от пот или от мазнина.
Изпих по-малко от обикновено, но на сутринта главата ме боля по-силно. Мисля, че беше от лошия въздух. Тук имат обичай на влизане вкъщи да си събуват обувките, сякаш влизаш в самолет. Връщат ти обувките чак на тръгване. При това не са свикнали да използват пудра срещу изпотяване на краката.
То се знае, че за всеки тукашен обичай си има причина.
Улиците са ужасно мръсни. В центъра на града продавачките, след като измият магазина, изсипват мръсната вода отпред. Докато се разхождаш, често чуваш зад гърба си как някой плюе на тротоара. Забелязах, че тук се плюе по два начина. Единият е през дупката от кариес на предните зъби, а другият е от гърлото. Вече мога да ги различавам по звука: първият е цъссс, а другият хрък-мрък-плюф.
Затова все по-рядко се разхождам. Сакиб паркира на тротоара и аз изскачам от колата право в офиса.
Ако чоплят тиквени семки или слънчоглед, плюят шлюпките (чист късмет е, ако не ти залепнат на обувките).
Може би за тях е нормално, защото техните не струват петстотин долара.
Да. Купих си още един чифт.
Трети, откакто съм тук. Какво друго да си позволя в тази провинция? Марк от човешки ресурси харчи една трета от заплатата си за вратовръзки. Ван дер Клифт има осемдесет ризи. Улрике – три килограма и половина хромирано кожено бельо!
На партито попитах Сакиб защо не отговаря на съобщенията, които му форуърдвам. Отговори ми жена му.
(Хитро. Вярно е, че тя говори езика ни по-добре от него, но от друга страна така той самият не ми каза нищо, което би ме обидило. Докато тя – да.)
Накратко всеки, който разпраща подобни „боклуци” – видеоклипове, реклами, картички, вицове, призиви за помощ, най-общо всичко, което не е измислил и написал сам, е духовно ограничен.
Заяви, че най-често го правят „електронните надничари”, сиреч онези, дето не знаят какво да правят в работно време, и това е признак на безочие, лекомислие, немарливост, безхаберие, леност, скудоумие, инертност, простотия, примитивизъм, дебелащина и псевдоинтелигентност.
(За повечето от тези думи й се наложи да погледне в сръбохърватско-английския речник.)
Исках да й възразя, но щеше да излезе, че се оправдавам. Всичко, което пращам, го избирам внимателно и с вкус.
Получи ли маймуната, която пада от клона, докато спи? Ами онази другата, дето си пикае в устата?
7.
Мой най-скъпи, ревниви Джоли,
Не си прав в подозренията си, че харесвам Сакиб.
Той е стрейт, женен, подчинен ми е, беден е и няма чувство за хумор.
Какво съм правил в стаята му?
Тук не е никак странно да въведеш непознат в спалнята си, най-често там държат нещата, които искат да ти покажат, например албума със снимки.
Да, Сакиб ми показваше снимки.
Като малък се е снимал с агне, с гълъби, после в първи клас на основното училище с книга, след това с учителката си, край някакви паметници.
Снимките не са художествени, а черно-бели. Цветни се появяват чак когато става пълнолетен.
На всички изглежда щастлив. Явно социализмът, сега вече съм сигурен в това, е бил опасна форма на масова хипноза.
На една от снимките ми показа себе си сред група младежи и девойки с кирки, лопати и колички. Не бяха в раирани дрехи, нито с остригани глави и не създаваха впечатление, че са на принудителен труд. Помислих си, че са позирали за художествена фотография, или че са се снимали за някоя пиеса, обаче не! Цял месец по осем часа дневно били копали някакви насипи, и всичко това без грош надница!
Това се наричало „бригада”. Тук по този начин са строени железопътните линии. Целта била „да се заздравява братството и единството”.
(Братство и единство е бил проект на Тито. Представи си Чърчил в Северна Ирландия да призовава с обществен труд към колективна лоботомия.)
За жалост в албума няма много снимки от войната, която гледахме с теб по телевизията.
Причината е съвсем банална – тогава не е можело да си купиш филм за фотоапарата.
На тези снимки (от 36 пози са излезли по-малко от половината) Сакиб и жена му са с по десет или двадесет килограма по-слаби, но очите им гледат по-весело от сега. Единствената, на която изглеждат депресирани, е заснета в някакъв мрачен коридор пред стена с олющена мазилка. Изненадах се, когато Сакиб ми обясни, че тази снимка не била правена през войната, а в градската болница преди една година.
(Те строят тук модерна клиника, но докато я завършат и оборудват с медицинска апаратура, класическата медицина вероятно вече няма да е на мода.)
Само на една от снимките Сакиб се е снимал с фронтови другари. Честно казано (това му го спестих) всички приличаха повече на дървари, отколкото на войници. Само двама от осемте държаха пушки, а другите петима бяха с триони и брадви.
Понеже Сакиб редовно носел дърва от фронта, те с жена му не трябвало да си горят книгите. Обаче на съседите им се наложило.
Учудих се, когато научих колко кафета можело да се сварят със събраните съчинения на Ленин.
(Ако трябва да съм честен, изненадах се и от факта, че Ленин имал събрани съчинения. За кого ли ги е писал, след като е пращал в Сибир всички грамотни?)
Не, Джордж, най-скъпи, ако изпитвам нещо към своя шофьор, то това би могло да е само съжаление. Никаква любов.
Моята любов си ти. Ти. ТИ!
8.
Скъпи Джордж,
Трябва да ти призная нещо.
Премълчах един факт.
За пристигането си. Не кацнах на Сараевското летище. Имаше мъгла. Тук мъглата пада през ноември и се вдига през март. Вярно е, че има дни, в които по пладне леко се разнася, тъй че има някакви полети. Обаче денят на пристигането ми не беше от тях.
Кацнахме в Белград. От Сараево ми съобщиха, че ще ми изпратят кола. На летището всички бяха учтиви, но аз стъпвах като на тръни. Все пак Югославия е един от враговете на съюза. И през цялото време се страхувах, че тук не важи дипломатическият ми паспорт. Нали знаеш, подхвърлят ти някое пакетче в багажа и после вземат, че те обвинят и те задържат като заложник, разменят те за разни техни престъпници, какво ли не ми мина през ума. И нито за миг не се отдалечих от куфарите си. Не свалях очи от тях. Затова почти не си спомням сградата на летището.
Качихме се в някаква голяма товарна кола и през цялото време държах куфарите до себе си. Шофьорът каза, че пътуването щяло да трае пет часа. И ако съм искал, можело да се отбием до Сребреница. Отвърнах му да кара директно.
Тогава той взе да засилва скоростта. Не знаех какво става. Видях, че ограничението за влизане в селото е 60 км/ч. Той караше с 80, 90, 100... Помолих го да намали, но той се правеше, че не чува. Караше със 120 през населено място. А то нямаше край. Тоест имаше, но щом свършеше, започваше друго. И тогава чух зад нас полицейска сирена. Шофьорът още повече увеличи скоростта.
Аз свих глава в раменете, само чаках кога ще почнат да стрелят по нас. Ако бях в някоя друга държава, щях да заповядам на шофьора да спре, но в Югославия, където и най-добрите ни агенти не могат да различат полицая от престъпника, където царува официално беззаконие... Тогава ми хрумна, че шофьорът има някаква уговорка с тях. Да им даде повод да ни арестуват...
Обаче го отхвърлих като предположение: носеше командировъчно от Сараево, официално пълномощно, знаеше всичко за мен, нима в Сараево биха ангажирали някой ненадежден?Те знаят къде сам, ако ми се случи нещо, ще се застъпят за мен.
Но как ще се застъпят, ако ни гръмнат или ако се преобърнем?
Пиша ти всичко това, за да разбереш в какво положение се намирах. Сутринта се прегръщах с теб и ти гризках ушите, а следобед вече седях в кола, която бяга от сръбската полиция и профучава със 150 километра в час. И не знаех защо!
И неочаквано излизаме от селото. И шофьорът спира. Свива встрани. Изскача от колата. Пресича тичешком шосето. Прескача канавката. И се шмугва в някакъв храсталак. Аз след него. Той кляка в храсталака, смъква гащите, очите му изблещени като на Мартин Фелдман... Обръщам се. Двама полицаи с пистолети тичат след нас. Викат нещо. Аз нищичко не разбирам. Той се вцепени. Те приближават. С освободени предпазители. И избухват в смях.
И не им е смешно, че онзи клечи със смъкнати гащи, жилите му изскочили на челото, капки пот се стичат, ами се смеят на мен.
Че съм застанал до него с куфарите.
Обаче който се смее последен, се смее най-добре...
9.
Умничък мой,
Послушах съвета ти да се възползвам от престоя си тук и да опозная местните обичаи. Тази сутрин помолих Сакиб да ми донесе за закуска онова, което ядат шофьорите.
Донесе ми бюрек.
Това е ястие от тесто и хрущял. Тестото е много тънко и напомня хартия за печене. В него се увива смлян хрущял и мазнина, а след това се пече всичко заедно. Има много сол, лук и пипер и е силно пикантно.
Не разбирам възторга на някои мои колеги от тукашната кухня. Изпих два литра вода и още съм жаден. Питам се, ние ли дойдохме тук да ги научим да ядат хамбургери, или те да ни учат да ядем бюрекове.
Енцо твърди, че бюрековете със сирене, картофи или спанак са по-вкусни. Може и да опитам следващия месец.
Трябваше да прекъсна. Форс мажорни обстоятелства.
Тази тяхна тоалетна хартия направо ме влудява. Толкова е тънка, че изхабяваш половин руло за едно бърсане. Обаче честно и почтено казано, по-добре е от никаква или от онази, дето е нарязана на листове и е толкова твърда, че преди употреба трябва да я смачкаш на топка.
Казаха ми, че имало места, където изобщо не ползват тоалетна хартия.
(Тези краища граничат с онези, в които няма и тоалетни!)
Гражданите там разполагат с нарязани вестници. А голям брой от тукашното население, което не ползва тоалетна хартия, използва бирени шишета, пълни с вода.
Бирата я правят в Сараево, но единственото местно нещо в нея е водата. Всичко друго е вносно.)
Писах ли ти колко се гордеят с водата си? Пият я от чешмата!
(Всички освен тези, дето работят във водоснабдяването.)
Богата е на минерали, най-вече на варовик.
Някои наши компании ги снабдяват с хлор, флоур или нещо подобно на прах, и водата им започва да прилича на нашата, тъй че пазарът за бутилирана вода е добре подготвен. Нашите специалисти се притесниха малко, като видяха снимки на някаква тяхна река (май се казваше Неретва), която може да се пие, обаче ние ги успокоихме, като им показахме планове за изграждане на две язовирни стени в тази част.
След пет години оттук ще изнасят електричество, за да могат да си купуват вода.
Извинявай, пак се налага...
Сприятелих се с жената, която чисти тоалетната. Преди работела в някакво средно училище, но сега е ужасно доволна от назначението си тук. Казва се Земка. Не знае езика ни, но постоянно говори нещо и местните се смеят, затова ги помолих да ми преведат. Ето го днешният й монолог:
„Това е то истинска работа. Само си седя и пръскам плочките. Тук като изсмучат дъвката, вземат хартия, изплюят я в нея и я завият.
Пък там, ако не съм изчегъртала петдесет на седмица, все едно че не съм ходила на работа. Къде ли не ги лепят. С нетърпение чаках да отида на работа, че да видя какво ново са измислили да развалят и освинят.
На десет от тях, девет не пускат водата, а като влезе десетият, водата спира. Не знам какво й става на тукашната младеж, ама или на всички им треперят ръцете, или не знам какво е, сигурно мижат, като уринират, сякаш е срамно да улучиш писоара.”
Разправят, че се била женила над десет пъти.
Нямала късмет с мъжете, като мен.
Kiss.