ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГИ


Дора и Минотавъра

от Славенка Дракулич
превод Ася Тихинова-Йованович

Дора и Минотавъра

 

СЛАВЕНКА ДРАКУЛИЧ 

Славенка Дракулич, една от най-превежданите хърватски писателки и публицистки, завършва Философски факултет в Загреб. Работи като журналист за някои от най-престижните списания в бивша Югославия. Тя е първата жена-журналист в Хърватия, която пише за феминизма, правейки блестяща връзка между литература и социологически анализ. При разпадането на Югославия емигрира в Швеция и днес живее по линията Швеция-Хърватия.

Творчеството на Славенка Дракулич е свързано и със събития от личния й живот – от една страна здравословните й проблеми, а от друга политическите събития в Хърватия и войната в бивша Югославия. В резултат на това се появяват книгите Смъртните грехове на феминизма, Мраморна кожа, Божествен глад, Сякаш ме няма, Те и мравка не биха сгазили, Тялото на нейното тяло, Кафене „Европа”: животът след комунизма и др. През 2007 г. получава престижната хърватска литературна награда „Циклоп” за роман-хит на годината за книгата си Фрида или за болката. Романът е включен в проекта за преводи на чужди езици „Сто славянски романа”. Интересът й към съдбата на известни жени намира израз в книгите Дора и Минотавъра и Теория на тъгата. Романите на  Славенка Дракулич са превеждани на немски, италиански, френски, английски, словенски, шведски, български… 

 

РОМАНа „ДОРА И МИНОТАВЪРА”

Има ли лек за болестта, наречена Пикасо? Този въпрос преминава като червена нишка по страниците на романа Дора и Минотавъра, в който оживява голямата, потресаваща любов на една забележителна жена към най-великия художник на 20-ти век. Любовта на прочутата  Дора Маар към егоцентричния, гениален Пабло Пикасо.  

Коя е била Дора Маар? Жена, влюбена в изкуството, вдъхновение на Пикасо, забележителен фотограф, машина за страдание, красива, силна и нежна личност, останала загадка за света? Или просто Жената, която плаче  от платната на Пикасо?

Романът Дора и Минотавъра  проследява трагичната съдба и любовта на известната фотографка, увековечила с фотоапарата си създаването на  живописното платно Герника. Своеобразна сцена на отношенията между двамата велики артисти е Париж преди и по време на Втората световна война. Разказ за гения, наранил жестоко душата на Дора Маар, която прекарва последните години от живота си, подложена на електрошокове и напуска този свят в безмълвно страдание и самота. 

 

ПРЕВОДАЧА

Ася Тихинова-Йованович е родена в София, дипломирала се е по Славянски филологии в Софийския университет „Св.Климент Охридски”, До разпадането на бивша Югославия работи 25 г. като преводач, журналист и редактор на Българската секция на Радио Югославия в Белград, паралелно с това и като журналист, преводач и водещa на емисията на Радио Телевизия Белград  за българите в бивша Югославия. Превежда художествена литература от сръбски, хърватски и босненски език, както и от български на тези езици. Член е на Съюза на литературните преводачи на Сърбия. Превела е около 50 книги, пиеси, филми и телевизионни сериали. Превеждала е творби на Иво Андрич, Милош Църнянски, Бранислав Нушич, Борислав Пекич, Милорад Павич, Давид Албахари, Владимир Пищало, Вида Огненович, Саня Домазет, Момо Капор, Михайло Пантич, Емир Кустурица, Углеша Шайтинац, Ивана Сайко, Филип Давид, Вишня Стахуляк, Таня Ступар-Трифунович и други.

 

Дора и Минотавъра

Неотдавна, търсейки между вещите си едно

списание, се натъкнах на стар бележник. Мислех,

че е празен, но на първата страница намерих бе-

лежка с дата: месец юни 1945 г.

Вчера си тръгнах от Жак в много добро настро-

ение! Чувствам, че вече съм по-добре.

Краката ме боляха дни наред след електрошо-

ковете и прекараното в болницата време. Движех

се тежко, сякаш бях на кокили. Цялото тяло ме

болеше. Мъкнех се из коридора, който гледаше към

двора, и не знаех дали съм в болницата, или съм си у

дома. Зеленият цвят на храстите в двора се смес-

ваше с околните синкавобели стени и имах чув-

ството, че някакво було се спуска върху очите ми.

Сякаш плувах в мътни води. Мозъкът ми бавно се

възстановяваше. Жак ме измъкна от болница „Све-

та Анна“, където едва не ме убиха. Връзват те за

леглото, пъхат ти някакъв вързоп в устата и пус-

кат ток през тялото ти. Така и не разбрах колко

пъти съм минала през тази „терапия“, както на-

ричат това в болницата. Дори не съм питала.

Мода, каза Жак при нашата първа среща след

излизането ми от болницата, обикновена глупава

мода. В медицината нещата стоят както с шап-

ките и обувките.

Благодарение на тази мода тялото ми все още

е сломено!

 

Забрави електрошоковете, ще се оправиш, ня-

маш дори четиридесет години. Ще идваш при мен,

ще разговаряме. Нищо повече. Не ти трябват

нито терапия, нито лекарства, не трябва повече

да се страхуваш.

Не искам да говоря за болницата, едва останах

жива.

И не трябва, ти решаваш за какво ще разгова-

ряме.

Вероятно защо се озовах в болницата, а сега на

психотерапия при теб. Казват, че съм получила

нервен срив. Пикасо се уплашил за психическото ми

здраве и те повикал на помощ. Не ми се вярва, че

наистина се е разтревожил. Това може да си поми-

сли само човек, който не го познава. Мисля, че ме е

вкарал в лудницата, за да се отърве от мен...

Говорù тогава за това какво мисли някой, кой-

то го познава.

Махнах неопределено с ръка. Следобедното

слънце осветяваше кабинета му – рафтовете с

книги, масивната маса от орехово дърво и кльоща-

вия силует с клепнали уши, облечен в тъмносиньо

сако. Миришеше на книги и цигари.

В книжарницата, по пътя към къщи, купих

бележник с редове и дебели черни корици. Мразех

такива тетрадки в училище, но бях много педан-

тична и не позволявах буквите ми да играят около

редовете. Сега имах чувството, че точно те ми

трябват, главата ми беше толкова объркана, че

едва ли щях да пиша правилно буквите. Купих и

шишенце виолетово мастило. Ще се опитам да за-

 

писвам някои неща, помислих и сложих бележника

в чантата си. Няма да го показвам на никого, дори

на Жак.

Даже реших да пиша бележките си на хърват-

ски и така още по-добре да се защитя от човеш-

кото любопитство, защото не познавам никого

освен баща ми, който да говори този език. Вярвам,

че писането ще ми помогне да събера мислите си.

Трябва да опитам и сама, не бива да оставям всич-

ко на Жак. Познаваме се отпреди, но не чрез Пи-

касо, а благодарение на жена му Силвия, с която

се сприятелих още докато беше омъжена за Жорж

Батай, но си мисля, че познанството ми с тях в из-

вестен смисъл е спирачка в нашите нови отноше-

ния: пациент – лекар. Струва ми се, че ако запис-

вам събитията от миналото, които си спомням,

по-добре ще разбера защо преживях психическата

криза и защо завърших в болницата. Трябва само

да се концентрирам, сякаш се готвя да застана

пред обектива, и после да надникна в себе си. Стру-

ва ми се, че сега мога да направя това – с Жак и с

бележника. Този процес наподобява моята профе-

сия – когато снимам или рисувам, аз избирам кого

и как да снимам, владея положението и го оформям.

Аз решавам – това ще направя и сега. Ти решаваш,

нима и Жак не ми каза точно това?

Почувствах се по-добре заради тези думи; зара-

ди това, че ме подкрепя и ме насърчава да говоря,

вместо да ме държи дрогирана и прикована към

леглото. Още виждам пред очите си онзи страшен

апарат с жиците, усещам докосването на студе-

ните електроди върху слепоочията и восъчния

 

вкус на вързопа в устата си.

Кога последно съм вземала каквото и да било

решение? Правех го, докато снимах, но вече годи-

ни наред не правя това? Беше отдавна, през онези

далечни години, когато реших да следвам фотогра-

фия, и всичко, което по-късно ми се случи, беше по-

следица на чужди решения? Трудно ми е да си спом-

ня желанието да снимам и някогашното чувство

на контрол, свобода и доверие в себе си и в своите

решения. Кога изчезна всичко това и защо? Как мо-

жах да си позволя да завърша в болницата? Ето, за

това желая да пиша.

Това бях записала в намерения бележник. По-

тресоха ме забравените думи, написани преди по-

вече от десетилетие, най-много изречението: Аз

мога това. Звучеше сякаш убеждавам себе си. На-

мерението ми очевидно не беше успяло. Раздраз-

ниха ме празните страници. Защо не съм продъл-

жила да пиша? От какво съм се уплашила? Какво

ми е попречило?

Пред очите ми изплува лицето на познатия пси-

хиатър, на Жак, витрината на книжарницата, мое-

то отражение в нея. От първото ми посещение при

него в спомените ми се е запечатал един кратък, но

ясен миг на надежда. Когато излязох от дома му,

вдигнах глава към безоблачното светлосиньо небе.

Спомних си заглавието на книгата на Жорж Батай

Синьото на небето не толкова заради съдържа-

нието £ и това, което бе написал за мен, колкото

 

заради самото заглавие. Дали е имал предвид точ-

но такава синевина? Вятърът прокара пръсти през

разпуснатата ми коса, поех дълбоко въздух и му се

отдадох. Реех се известно време, наслаждавах се на

обзелото ме чувство за лекота и ведрина. През този

ден за пръв път повярвах, че с мен не е свършено,

че не съм изоставена след всички онези седмици,

които бях прекарала в състояние на полусъзнание,

тънеща между светлината и мрака, сякаш захвър-

лена в дълбок кладенец, в който съм осъдена да по-

срещна края на дните си.

Прочетох още веднъж първото изречение –

Вчера си тръгнах от Жак в много добро настрое-

ние. Само няколко страници текст и след това без-

крайна тишина, празните листове бяха заменили

ведростта и оптимизма. Тогава още не знаех, а и

никой не ми беше казал онова, което прочетох по-

късно относно последиците от електрошоковете:

след неприятната и болезнена терапия настъпва

еуфория. Моите чувства в онези дни са били ре-

зултат от химическата реакция в мозъка! Както и

първоначалното ми възхищение от Жак и настъ-

пилото по-късно мрачно настроение и безкрайна-

та умора, които не ми позволяваха да взема писал-

ката в ръка. Може би и безсилието ми да събера

мислите си е било последица от терапията? Както

и временната загуба на паметта? Жак ми казваше,

че паметта на пациента някога може да откаже, но

със сигурност се възвръща. Опасявам се, че по оно-

ва време все още не се е знаело много за въздейст-

вието на електрошоковете, и аз вероятно съм била

само опитно зайче...

 

До каква степен ми бе помогнала психотерапи-

ята? Дали не е била твърде кратка за възстановява-

нето ми?

Сега този бележник е в ръцете ми – те все още

имат гладка кожа и дълги лакирани нокти, в същи-

те тези ръце, които Пикасо безброй пъти бе рису-

вал. Бележникът е голям, ъглите му са излизани,

сякаш съм го носила навсякъде със себе си, прех-

върляйки го от ръка в ръка. Най-много ме изне-

надва дебелината му. Нима наистина съм мислила,

че ще го изпълня? Малкото написани отдавна думи

са патетично свидетелство за моето безсилие. Сега

ще напиша онова, което не съм имала сили или

воля да запиша. Жак, който междувременно стана

известен като доктор Лакан и вече не е мой лекар,

а само стар познат, се беше излъгал в едно. Мисля,

че съм способна истински да вземам решения едва

сега, доста време след като завърших или по-точно

казано, след като прекъснах терапията при него.

Беше ми нужно повече време, отколкото пред-

полагах след първия ни разговор.

И сега, след толкова много години, в спомените

ми се връщат някои негови теми и въпроси. Едва

сега леко се открехва вратата, зад която може би

най-после ще видя своя живот от друг ъгъл, от

дистанцията на емоциите и времето. Ще се опитам

да запиша напиращите спомени в същия този бе-

лежник. Вярвам, че имам някъде и от онова лилаво

мастило!

 

Кажи ми какво виждаш, когато затвориш очи?

– попита ме Жак първия ден.

Завеса. Виждам как полъхът на вятъра развява

завесата, отговорих му и замълчах. Почувствах, че

гърлото ми се стяга, а сълзите напират в очите ми.

Това е завесата на стъклената врата на моята

стая в Буенос Айрес, която ме отделя от стаята на

родителите ми. Тази картина се връща тези дни в

спомените ми – стъклената врата, стаята, детство-

то. Затварям очи, отново съм там. На четири-пет

години съм и лежа в леглото си. Виждам почти

прозрачната бяла завеса на вратата, единствената

преграда между мен и моите родители. Сутрин е,

съзирам през завесата очертанията на брачното

легло и чувам приглушения, плашещ глас на баща

ми. Познавам особения тон, с който се обръща към

маман, и то откакто живеем тук. По-късно маман

ми казва: Татко ти пак имаше криза. Тя нарича това

криза, l’attaque. Сякаш Марко, както го наричаше,

е луд, а не само холерик, раздразнен от намръще-

ното рано всяка сутрин лице на жена си. Долавям

в гласа му, че с най-голямо удоволствие би изкре-

щял на ревлата, която лежи до него, но не смее да

го направи заради мен. Затова и високите тонове

звучат като съскане, сякаш се е превърнал в огром­

на змия, която я задушава и притиска, оставяйки

в дробовете £ толкова въздух, колкото да може ти-

хичко да си поплаче.

Аз, разбира се, не би трябвало да чувам техните

 

разправии, но стаите ни делеше само плъзгащата

се стъклена врата, покрита с тънка завеса, която

едва прикриваше гледката към тяхната стая и из-

общо не изолираше звука. Баща ми разговаряше с

Жули на нейния френски език, на който говорех-

ме у дома. Разбирах и неговия, хърватския език и

в детските ми години той звучеше мило, топло и

някак особено. Наслаждавах се на звука му. Мила

моя Дорица, така галено ми казваше татко, когато

се навеждаше да ме целуне по бузата. Целувката му

винаги беше някак влажна и аз, без да искам, на-

стръхвах от докосването на устните му.

Не би трябвало, разбира се, да чувам и другите

звуци, които идваха от тяхната стая. Понякога по-

сред нощ се будех от въздишки, първо тихи, а по-

сле все по-високи. Гласът на мама се извисяваше до

стон. Спомням си, малка, каквато бях, аз мислех, че

маман всеки миг ще заплаче, и бях готова да скоча

и да отворя стъклената врата. Надигах се и търсех

в тъмното пантофите си, които се бяха плъзна-

ли някъде под леглото. И досега чувам как скър-

ца дървеният под, докато аз пълзешком ги търся.

Защо изобщо търсех тези пантофи? Паркетът беше

приятен при докосване и не ми беше студено. И

точно когато се надигах от пода, решена да отида

боса в другата стая, там настъпваше тишина и аз

тихичко се вмъквах обратно в леглото. Вероятно

родителите ми бяха чули моите стъпки и се смъл-

чаваха. Веднъж все пак отворих вратата. Видях

татко, надвесен над мама. Силуетът му се очерта-

ваше на светлината, която проникваше от прозо-

реца – черен и привит, той изглеждаше плашещо.

 

Мама издаваше тихи звуци, нещо между цвилене

и въздишка. Татенце, пошепнах, мама добре ли е?

Татко се изправи в леглото: Всичко е наред, Дори-

це, лягай си. Маман е сънувала страшен сън, сега е

добре.

Повярвах му, какво друго ми оставаше? Маман

понякога издаваше странни звуци – въздишки,

стонове, приглушени викове. Думите на татко ме

успокояваха. Моите родители не подозираха, че по

стечение на обстоятелствата и аз мога да ги кон-

тролирам, да ги подслушвам, да знам за тях много

повече, отколкото биха желали, та аз бях само дете.

Не помисляха дори, че детето расте и започва да

разбира техния шифрован език, в който – едва по-

късно схванах това – са се сменяли страст, неприя-

зън и равнодушие.

Питам се защо ме бяха настанили в тази про-

зрачна стая. Вероятно като единствено дете за тях

аз бях крехко растенийце, което трябва да се по-

стави в оранжерия, да бъде защитено и пазено и

денем, и нощем? Очевидно затова стъклената врата

беше голямо предимство за родителите ми.

Нощем наистина можеха да чуят спокойното

ми дишане и да потънат в мирен сън. Сутрин татко

обикновено пръв дръпваше завесата и надничаше

да види дали съм будна. Отворех ли очи, усмивка

озаряваше лицето му, влизаше в стаята и обсип-

ваше с целувки тъмните къдрици на потната ми

глава. Когато се преструвах, че спя, особено ако бе

имал l’attaque, той само ме погалваше. Не излизаше

от къщи, без да надникне в стаята на „татковото

момиченце“, както ме наричаше.

 


Публикувано на: 15.11.2018 г.