Структури на емоционално-афективното значение и начини за неговото изразяване в езика
Изследването на доц. д-р Максим Стаменов „Структури на емоционално-афективното значение и начини за неговото изразяване в езика” се състои от съдържание, осем глави, заключение и библиография.
В първа глава „Същности и основни прояви в езика на емоцията като феномен на психическия живот на индивида” (7–37 с.) се разглеждат някои теории и модели за същността на емоцията в психологията на емоциите, емоциите в дейностния подход, социално регулативните им функции, класовете емоции в модела на Клаус Шерер, както и алтернативни таксономии и базиращите се на тях класификации като тези на Пол Екман и Д. Робинсън. Отделно авторът се спира на проблема за универсалното и културноспецифичното при емоциите. На тази база се ситуира проблемът за емоцията и емоционално-афективното значение в езика. Като се спира на схващанията на А. Вежбицка по проблема „емоции-език”, авторът разкрива своето разбиране за емоционално-афективното значение, което носи в себе си назоваващата дадено чувство дума. Така например един човек може да има неприятно усещане за тежест в главата откъм теменната й част при събуждане, но осъзнаването, че е махмурлия, придава смислен характер при именуването от гледна точка на това какво би могло да се направи в случая за преодоляването на това състояние.
По-нататък се обсъждат въпросите за отношението на денотация, конотация и емоции, характерът на емоциите и емоционално-афективните значения, свързани с тях, връзката между именуване, израз и предизвикване на емоции, мястото на метафоричното при именуване на емоционално-афективните състояния на човека, равнищата на езика и равнищата на изразяване на емоционално-афективното преживяване.
В тази част на работата се очертава интердисциплинният характер на разработката на М. Стаменов, който се опира на постиженията на няколко научни направления – психология на емоциите, афективната невронаука, както и върху отделни клонове на езикознанието като лексикална семантика, прагматика, социална и културна история на езика и пр. Като се опира на широката си осведоменост по споменатите въпроси в западната наука, доц. Стаменов очертава българските приноси в областта на езика и емоциите на българските изследователи Д. Дечева и А. Динева. Работата на автора би била немислима без предишните му работи от 80-те и 90-те години, монографията му върху граматиката на конструкциите (2009 г.), както и съвсем скоро излязлата му книга „Съдбата на турцизмите в българския език и българската култура” (2011 г.). Върху тази широка база от изследвания авторът заявява собствения си теоретичен принос, анализира в дълбочина езиковите средства, именуващи, изразяващи и внушаващи емоция. Добро впечатление прави илюстрацията на теоретичните положения с богат езиков материал, съдържащ семантични и прагматични тълкувания на съответните думи и изрази, представляващи обект на анализ в конкретния случай.
Глава втора (37–77 с.) е посветена на амбивалентността и начините на нейната проява в езика в съпоставка с антонимията, омонимията, пейоративността, енантиосемията, табуто и евфемизмите. Като декларира, че изследването му е първо по рода си в езикознанието, М. Стаменов очертава приноса си в тази област. Амбивалентното значение според него има собствена структура, която го отличава от другите типове значения в лексикалната семантика, както с оглед на значението на конкретната лексикална единица, така и в областта на лексикалните отношения между думите като антонимия, омонимия, енантиосемия, евфемизми и езиковите игри на иронията. Авторът особено подчертава, че амбивалентното значение не е идентично по своята структура на енантиосемичното.
В трета глава (77–96 с.)се разглеждат характерните особености на лексикализацията на значението при пейоризацията изобщо, както и при отрицателните суперлативи в българския език като компонент на менталния лексикон на човека. Пейоративността се смята за универсалия в езика, дефинирана като негативно или двузначно отношение към даден човек или свързаните с него явления и социални процеси. В тази глава за първи път според автора това отношение се свързва с емоционално-афективното значение в езика. Изводите се базират на голям езиков материал от османски турски лексикални заемки, подложени на пейоризация през последните 130 г. Тази част на работата се характеризира с уникален семантичен анализ на разглежданите и коментираните лексикални единици.
Глава четвърта (96–148 с.) е посветена на отношението между емоция и глаголна структура, както формална, така и семантична. Като творчески интегрира резултатите от своята предишна работа „Проблеми на моделирането на синтактико-семантичната структура на глагола” (2009 г.), авторът моделира отношенията между емоция, глагол и конструкция, начините за категоризиране на събития и обекти от света и фазите на тяхното превръщане в реч от гледна точка на емоционално-афективното. Анализът е направен върху материал от глаголи, с които се именува преживяването на емоции, глаголи, предполагащи или имплициращи емоции, разглеждат се глаголите за емоции в съпоставка с глаголите за възприятие и мислене. В монографията се предлага модел за обработка на езика на работната по отношение на дългосрочната памет на човека, който взема под внимание всички параметри на осмислянето на действителността онлайн в психиката на човека. Определят се конструкции, кодиращи конвенционалното от конструктивна гледна точка в дадения език, от друга страна служещи за налагането на този набор от конвенционализирани патърни върху емоционалните преживявания на индивида с оглед на синхронизирането им от гледна точка на споделяне с другите при комуникация. Авторът заключава, че в това се състои същността на отношението между емоция и граматика на синтактико-семантично равнище. По традиция емоционалното значение се дефинира обикновено чрез конотативните като допълнителни признаци в семантиката на думите. В ред от случаите от добавъчно значението се превръща в основно за съответната дума. Особено сполучливо това се прави върху материал от групи глаголи, заемки от османски турски, които днес се употребяват главно в просторечието. Такива са например глаголите в случаите, когато някой младеж кандърдисва дадена девойка, тя се назлъндисва, докато по някое време евентуално кандиса (с. 136).
Глава пета (149–204 с.)е посветена на обидата и обидното като емоция, свързана с представата на човек за себе си и във второ лице по отношение на накърняването на представата за трето лице. М. Стаменов изтъква, че в първо и второ лице се говори за нанасяне и възприятие на обида, в трето – за накърняване на представата за другия под формата на зложелателство, злонамереност, злорадство и т.н. Разглеждат се тематичните зони на обидното, както и стратегиите за реабилитация при стигматизиращото (белязването с различност, разбирана като болестност, по отношение на дадени културно-исторически и социални конвенции)именуване.
Формира се двоен стандарт за съпреживяване: например при завалията – личните несполуки на човека, при фукара обидното дублира присмеха към беднотията, комбинирана с личното нищожество на човека, при пишман става усъмняване, пренебрежение и/или презрение към човека да направи нещо както трябва в която и да е сфера на живота.
Глава шеста (205–224 с.)е посветена на проблемите на културната специфика на емоциите и думите, с които те се назовават. Обект за анализ са две заемки от османски турски – кеф и рахат, които се разглеждат от гледна точка на историята за тяхното осмисляне и употреба в българския език и култура.
Глава седма (225–250 с.) е посветена на желанията на човека и начина на тяхното маркирано представяне в емоционалния живот на индивида. Обект на анализ тук са думите мерак и мераклия, зор и зорлия, кахър и кахърлия, дерт и дертлия, кусур и кусурлия.
Глава осма (251–266 с.) коментира суперлатива велик и възвишеното в човека и възможностите да се намери езиков израз за него. Разсъжденията се основават на откъси от биографичния очерк „Васил Левски” на Захари Стоянов. Обсъждат се емоциите, свързани с преживяването на възвишеното като естетическа и етическа категория. Разглежда се случая с квалификацията на Васил Левски като велик от гледна точка на Захари Стоянов. Максим Стаменов обсъжда всички словоупотреби на думата велик и производните й, анализира мотивите за употреба на тази квалификация. Основен проблем тук е създаването на внушение за автентичност на формулираното чувство с цел да бъде убеден читателят или слушателят, че изразяваното отношение е искрено, а не е въпрос на конвенция как се употребяват дадени думи и изрази по даден повод.
Най-общо може да се каже, че монографията на М. Стаменов е сполучлив опит да се интерпретират езикови факти от гледна точка на няколко научни перспективи – психолингвистични, психологически, чисто лингвистични, културно-исторически. Анализът е направен модерно, четивно и ненатрапливо. Не се злоупотребява с термини от споменатите науки, което прави монографията широко достъпна за голям читателски кръг образовани хора, без да се омаловажават и неглижират разликите в подходите на отделните науки.
Дефинира се структурата на емоционално-афективното значение и тя се демонстрира върху богат и изчерпателен материал. Изследването може да се смята за първо по рода си в българската лингвистична наука.
Анализират се както имена, така и глаголи от османски турски от преди 130 г., с което предишната книга на М. Стаменов „Съдбата на турцизмите в българския език и в българската култура” (2011 г.) се допълва с още материал.
Монографията ориентира читателя към психологическа и езикова толерантност, с което се вписва в обременената социокултурна ситуация на днешния ден.
доц. д-р Палмира Легурска
Публикувано и в: Списание на БАН, 2013, 2.
- 0,5 MB).