Антология на ХХІ век ни сервира поезия в насипно състояние
Амбициозното издание “Антология на българската поезия – ХХІ век” поставя редица принципни въпроси. Формулирани със заглавието, претенциите на дебелия над 480 страници том, изискват внимателна концепция - да се улови духа и тенденциите от настоящето - към, ако не на далечното, то на непосредствено близкото бъдеще. Оттук започват проблемите. Избран е критерият “живи автори”, т. е всичко, което мърда молива след 2000 г. Това е пукнатината. Поезията е преди всичко дух и естетика. Понякога духът и поетиката на определени личности, дори мъртви, е много повече в бъдещето, защото буди последователи, отколкото “живи” имена, на които никой не е чувал ни името, ни книгите.
Следва парадоксът - Биньо Иванов, който беше стожер на асоциативната поетика у нас липсва, само защото не му стигат две години от смъртта, за да прехвърли милениума, но присъства Михаил Тошков с афористичните си изречения в “Дума” или Спаска Гацева с награда “Сребърно летящо перо” от плевенското дружество на писателите - за заслуги по утвърждаването на славянската идея. Или, както пояснява в своята рецензия една от съставителите и редактор на книгата, Анжела Димчева: “Това не е тематична или тенденциозно търсена естетска антология”, въпреки че събира 258 поети с по няколко стихотворения. Ако преведем на човешки език казаното, тя ни представя литературата в нейния хоризонтален вид – като разнообразие на имена и почерци, без да има претенции за качеството и значимостта им. И най-важното, без да отчита умението им да създават модели за писане, които привличат съучастници и последователи. Въпреки че по хоризонталата (това че съществуват) могат да се наброят поне още два пъти по толкова поети, както се казва, с “биографична бележка и снимка”. Липсата на идейни определители обрича селекцията на безполезна еклектика. Въпреки опитите да са жалон сред 100 години уж - с философски, със знакови, доказали се в средното поколение, имена (Калин Донков Анжела го е сложила не сред знаковите, а сред тюрлюгювеча в средното поколение) или накрая - лирично интимните и имена-надежди.
Сред “знаковите” отсъстват и такива като Ани Илков и двама от основното ядро, създали през годините “Литературен вестник” - Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов. Ще добавя, че нежеланието на автори като Румен Леонидов, Георги Борисов, Марин Георгиев, Виктор Самуилов и Тома Марков, със сигурност има своето основание в еклектиката на поетската компания. Нещо, което с излизането на готовия том, вероятно ще усетят и други - като Едвин Сугарев, оказал се в съседство (и братство) с “поета” Иван Гранитски.
Обяснимо е че антологията няма предговор - у мен буди леко недоумение присъствието на едно несъмнено сериозно име сред редакционната колегия като проф. Михаил Неделчев. Ако той не е намерил ключ за обговаряне на книгата, не знам кой друг би бил алтернативата. Може би литературният критик Светлозар Игов, който обаче е представен като поет на двойно по-голяма площ от всички останали, вероятно по роднинска линия с главния съставител Захари Иванов. Умението на Захари да вкарва собствено предпочитани автори извън селекцията на официалната редколегия също е част от тегобата на луксозния том.
Не на последно място са финансовите стресове на изданието. През февруари м. г. Захари Иванов кандидатства по програмата „Култура” на Столична община за 4500 лв, които обаче връща през октомври като неусвоени, тъй като не е изпълнен договорът. След което се налага като издател да продава Антологията на собствените си автори срещу 24 лв., принуждавайки ги да се откажат с подпис от авторските си права над публикуваните стихотворения. А намалението, което им се предлага е търговската отстъпка на едро за книжарниците – 20%, защото книгата там се разпространява на цена 30 лв. При това, то важи само за един единствен “авторски” екземпляр. Не знам как точно се връща спечелената по проекта сума, но на премиерата кметът на София Йорданка Фандъкова недвусмислено заяви:
“Общината ни се гордее с това, че чрез Фонд “Култура” ние финансираме българска литература, като последните три години над 150 хил. евро са инвестирани за подпомагане и издаване на български книги, повече от 60 издания, в това число и Антологията на българска поезия на 21 в.”
Къде точно е истината, един Захари Иванов знае или неговата Асоциация на софийските писатели, които би трябвало да надничат във финансовите му сметки като издател и шахматен майстор.
Нека добавя още две съображения след първите разменени реплики в мрежата по повод личните ми впечатления от изданието.
Анжела Димчева, като негов пиар, написа в сайта факел.бг: „Сборникът не претендира за елитарност, нито се подчинява на някакви културни стереотипи, политически залитания, тип поетика или наложен насила „почерк” на издателя. Излъчването й като текст предполага абсолютна свобода…” И двете изречения са нонсенс. Самото заглавие е израз на цяла програма, от която е трудно съставителите да се отрекат – белезите, бъдещето и тенденциите на ”…българската поезия – ХХІ век”. Дали „сборник” и антология са абсолютно тъждествени? Ако сборникът е от „избрани” творби, очевидно акцентът е в логиката на този избор, а тя е неотменима от заглавието. За какво „не претендира” изданието е ясно, но едва ли липсата на нещо може да бъде повод за хвалба, особено ако е начин на мислене. А съчетанието „абсолютна свобода” направо избива рибата. То е невъзможно, но ако се осъществи - абсолютната свобода означава деспотизъм и диктат. Обикновено свободата на един човек спира там, където започва свободата на другия. За абсолютна свобода могат да претендират Калигула и Хитлер.
Необходима ли е платформа, концепция за една антология, която по думите на Далчев, е какафония от разнородни гласове, които взаимно си пречат. Аз съм убеден, че за да има поне грам смисъл да събираш някого с някого, е необходимо поне минимално основание. Допирни точки, общност на конструкция, принципи и идеи. Другото е клошарство. Въпреки, че жанра „антология” предразполага към панорамно блуждаене на окуляра и неговите критерии. Заявената безконцептуалност, както и да се обяснява като предварително замислена, представлява умствена импотентност, която не оправдава похарчените пари – европейски или азиатско докопани. Както уточнява рекламния текст на гърба на изданието: „…неблагодарна(та) работа (на редакционната колегия) премина през почти неприемливи компромиси…” Излишната дума тук е „почти”, но тя не може да маскира нещо, което се вижда от километри.
Лъчезар Лозанов