Бинарната опозиция свой-чужд в българската култура

Колективният проект „Бинарната опозиция свой – чужд” с ръководител доц. д-р М. Китанова се състои от пет части: доц. д-р М. Китанова „Семантичната опозиция свой-чужд в българската роднинска терминология” – 54 стр. – 44 стр. текст и 10 стр. библиография; доц. д-р М. Витанова „Градът и селото във фразеологията и диалектите на българския език” – 49 стр. – 29 стр. текст, 9 стр. библиография и източници и 10 стр. индекс; гл. ас. д-р Й. Кирилова „Концептите приятел – враг в българската езикова картина на света” – 47 стр. текст и 6 стр.библиография; гл. ас. д-р К. Мичева. „Опозицията свой - чужд в старобългарските класически произведения; 27 стр. и 2 стр. библиография; доц. д-р З. Барболова. „Другите народи през погледа на българите според устойчивите словосъчетания в българския език” – 88 стр и 3 стр. библиография.

Разработката е етап от дългогодишните изследвания в Секцията по етнолингвистика, посветени на различни теоретични и приложни аспекти в дадената област. Кратко може да се очертае, че от създаването на секцията се изследва проблематика от областта на етнолингвистичната лексикография, изучават се теоретични етнолингвистични явления, оформя се дял, посветен на лингвокултурологията. В рамките на последната се изучават отделни концепти в едноезичен план – в рамките на българския език с фрагменти на съпоставка с други езици, почерпени главно от чужди източници и материали.

Един от аспектите на етнолингвистично и лингвокултурологично изучаване е разглеждането на проявата на дадена семантична опозиция, в рамките на този етап свой – чужд и нейното назоваване чрез езикови средства – думи, словосъчетания, фразеологични единици, паремии и други номинативни единици.

            Работата е поредна реализация от конкретни изследвания, в които се очертава частичен синхрон в методиката на извършвания анализ в част от изследванията в зависимост от конкретния подход на всеки автор.

Работата на М.Китанова разглежда опозицията свой – чужд в семантичен аспект. Уводът е посветен на общи въпроси на изследването от методологичен характер. Според авторката семантичната опозиция свой – чужд е концептуална и семантична опозиция, чрез която светът се разделя от човека на два полюса, свят, който е свой, близък и безопасен, оценен положително, и чужд, непознат и опасен и оценен отрицателно. Опозицията се осмисля на равнище на връзките между хората – кръвно-родствени и семейни, етнически, езикови, конфесионални, социални. Тя е в корелация с други опозиции – вътрешен – външен, десен – ляв, мъжки – женски, добър – лош, четен – нечетен, чист – нечист и др. В студията М. Китанова разработва семантичния план на опозицията свой – чужд, изразен чрез българската роднинска терминология.

            В глава І авторката се спира на семантичното поле род. То се разглежда като семантично противопоставяне свой – чужд вътре в роднинската терминология, т.е. чрез ключови понятия, характеризирани от ключови лексеми – род, родство, роднина, майка, баща, брат, сестра и др. Изследват се няколко ядра: майка – мащеха, баща – пастрок, заварени доведени и преродени деца, снаха свекърва, невеста, зет. Роднинските термини се използват в различни културни кодове – телесен, растителен, животински и др. Езиковите репрезентанти се обясняват чрез термините концепт, ключово понятие и ключова ситуация. Така семантичното поле род се разглежда семантично – през призмата на тълковните и синонимните речници, понятийно и митологично. В семантичното поле род влизат следните ключови понятия: поколение, роднини, произход и изразяващите ги лексеми – роднински термини. Съществува йерархия по кръвно родство, родство по сватовство, родство по кумство и побратимство.

Отделна глава е посветена на телесния код в българската роднинска терминология в аспекта на семантичната опозиция свой – чужд. Разглеждат се ключовите лексеми кръв, кост, семе, сърце, плът, жила/жилка, коляно, пояс, утроба. Те очертават семантичното пространство на кръвното родство в българската традиционна народна култура и лявата част на опозицията – свой. Семантичните признаци и конкретните лексикални значения се извличат главно от лексикографски материал. Телесният код в българската традиционна култура назовава първия член на опозицията свой – чужд.Функционират следните роднински връзки: род – поколение, степен на родство, рождено дете, млечно дете, родство по бащина линия, родство по майчина линия, млечни братя и млечни сестри. Семантичен център на пространството свой е ключовото понятие кръв,около което се формира периферията на останалите номинативни единици, съдържащи названия за части на тялото.

Растителният код като част от опозицията свой – чужд се формира от ключовите понятия – корен, семе, лоза, коляно, жила. Специално внимание е отделено на родството по сватова линия, т.н. невестински имена, като калина, малина, ябълка и др. Разглеждат се още роднински термини, мотивирани от названия за растения – например бабина душица, майчин лист и пр. Авторката отбелязва, че растителният код в българската роднинска терминология е представен чрез отделни лексеми и словосъчетания, в които като ключов компонент влизат названия на растения и части от растения, в състава на които има роднински термин. Чрез вторичното назоваване се очертава семантичната опозиция свой – чужд. Растителният код се свързва с кръвното родство за разлика от телесния, също с родството по сватовство, чрез което се дава възможност чужди непознати лица да се приобщят към своите.

            Животинският код се свързва най-вече с две названия – калинка и невестулка. Разглеждат се както диалектни думи, така и словосъчетания, свързани с кръвното родство и родството по сватовство. Народните термини в тези случаи са евфемизми за табуирани названия на чужди непознати и опасни същества. В този смисъл те се отнасят към чуждв разглежданата опозиция. Като евфемистични метафорични названия обаче по същество се отнасят към свой.

Отделно авторката се спира на названията за болести баба Шарка, бабичката и др. В последната част на работата се разглеждат опозициите майкамащеха, бащапобащим, заварени, доведени и природени деца, свекър, свекърва, свако, снаха, зет.

Кратките изводи в края на работата засягат характера на опозицията свой – чужд като пространствена, социална, етническа, конфесионална. В българската роднинска терминология в лявата част се намират кръвните роднини, роднините по сватова линия, побратимите, кумовете; които се оценяват като близки; в дясната – неродните и затова се определят като враждебни.

Работата е завършена самостоятелна разработка, в която семантичната опозиция свой – чужд се изследва семиотично. Източниците на материал и библиографията са достатъчни.

Допълнително може да бъде обсъждан въпросът как се разграничавакогнитивното  от семантичното при анализа на термините на народната духовна култура, по-точно в рамките на роднинската терминология.

Изследването на М. Витанова е посветено на концептите град и село върху материал от фразеологизми, паремии и устойчиви сравнения в българския език, в които има ключова дума град, село и производни или онимен компонент – топоним, название на жител на съответно населено място или атрибутивно съчетание за произход от него.      В увода авторката разглежда проявата на семантичната опозиция свой – чужд, по-точно ние – другите в аспекта на антропологичната връзка човек и дадената опозиция от етнически, социален и езиков аспект. М. Витанова си поставя за цел да изучи особеностите на своето и чуждото място като пространство и връзките му с езиковите особености. За тази цел се създава корпус от фразеологични единици, подлагани на анализ, така семантичната опозиция свой – чужд се свързва с категорията пространство. Представя се лексикалната репрезентация на двата концепта град и село, описват се семантичните и структурните особености на фразеологичните единици, свързани с двата концепта. На тази база се гради културният образ на селото и града чрез езикови единици, главно идиоматични – фразеологизми и устойчиви сравнения като част от езиковата картина на българина.

Материалът в изследването е ексцерпиран от фразеологични и тълковни речници, сборници с пословици и поговорки и др. В параграф ІІ М. Витанова разглежда връзката между семантичната опозиция свой – чужд и концептите град и село и категорията пространство. Част ІІІ е посветена на лексикалната репрезентация на концептите град и село. Разглеждат се двете основни части на концептите – понятийна и конотативна чрез изучаване на значенията на думите в тълковните речници, в диалектен материал, като словообразувателни репрезентанти в производни единици. Обособяват се също групи названия за произвище по различни признаци – име на селището, облекло, поминък на населението, качества и прояви на хората, особености на говора. Прави се изводът, че лексемите, обозначаващи град в българския ези, са носители на неутрална оценка или на положителна конотация. Лексемите, свързани с концепта село могат да носят както неутрална, така и негативна оценка. В част ІІІ авторката разглежда фразеологичния материал с компонент апелатив – село, селянин, град, гражданин; паремии и фразеологизми с онимен компонент – топоним, жителско название или атрибутивно съчетание, изразяващо произход. Фразеологичните единици са описани и подредени според компонентите им, а после са изведени в приложение към текста. В изводите авторката подчертава, че осъзнаването на принадлежността към групата идва по линията своечуждо място, като чуждото място и населяващите го се възприемат негативно от гледна точка на своето. Направеният преглед на лексикалните и фразеологичните единици, свързани с града и селото, разкриват проявите на националния манталитет на българина и специфичното пространствено маркиране на действителността. Негативното, чуждото в него се бележи специално, като по този начин говорещият коригира света около себе си и очертава своето пространство. В библиографската част авторката показва осведоменост както в конкретната проблематика, така и в по-широки лингвокултурни рамки.

Възниква въпросът, дали опозицията град – село се маркира семантично като свой единствено, когато говорещото лице се намира вътре в кръга на назоваването, а излизането от този кръг задължително конотира чуждост? Или иначе казано: опозицията свой – чужд дали е част от „магията” на човешкото съзнание, белязана от метафоричната схема „вътре в пространството” – „свой”; „вън от пространството” – „чужд.

В работата си Й. Кирилова разглежда концептите приятелвраг и връзката им със семантичната опозиция свой – чужд от антропологична позиция. От своя страна двата концепта образуват бинарна опозиция, значенията им се диференцират и допълват, когато те се разглеждат заедно. Тук обект на изследване са лексемите и паремиите, назоваващи двата концепта в българския език. Целта, която авторката си поставя, е да изведе семантичните признаци, структуриращи двата концепта на базата на лексикографски материал – тълковни и синонимни речници. Очертават се аксиологичните признаци на концептите в съзнанието на езиковата личност на базата на фразеологичен материал. Терминологичният апарат е базиран главно на изследванията на В. А. Маслова. Очертават се няколко зони на анализ – първият кръг се състои от маркиране на лексикалните значения на думите приятел и враг, както етимологията и синонимите им. Маркират се езиковите картини на приятеля и врага според някои философи и се прави анализ на концепта приятел по лексикографски източници. Формулират се ядрени и периферни семантични признаци на концепта. Към ядрените се отнасят признаци, представящи приятеля като познато, близко лице. Освен ключовата лексема се извеждат концептуални признаци на основата на синоними и словообразувателни репрезентанти на концепта. Самостоятелна картина създава анализът на паремиите, съдържащи лексемата приятел. Посочва се какви качества трябва да притежава приятелят според българина. Интересно е да се отбележи, че езиковата картина от паремиите характеризира концепта приятел от гледна точка на частично потребителско и егоистично отношение от страна на носителя на българския език.

По аналогичен начин се извеждат характеристиките на концепта враг. На първо място се извеждат лексемите, репрезентиращи концепта, от тях се извеждат ядрени и периферни признаци на базата на лексикографски материал. Следва анализ на концепта по данни от паремии. Извеждат се признаци в следната последователност: характеристика на врага, отношение на врага към говорещия, отношение на говорещия към врага, мястото на врага при заплаха за съществуването на говорещото лице.             Самостоятелен семантичен кръг съставляват метафоризациите на концептите приятел – враг, като концептуалният апарат се основава на структурните метафори на Дж.Лейкъф. По този начин се формулират кръгове от семантични признаци за приятел и враг, които вероятно може да се каже, че като ядрени кореспондират с близкото значение на концепта, а като периферни – с далечното. Така в семантиката на думите се отделят две зони, които адекватно кореспондират със семантичната опозиция свой – чужд. Авторката си поставя като по-нататъшна задача изследването на концептите върху материал от старобългарския период, които дават възможност да се проследи развитието на концептите, преминаването на ядрени елементи в периферни и обратно. Приложената библиография към студията показва добра осведоменост по засягания проблем в етнолингвистиката и лингвокултурологията.

Особено искам да подчертая, че изследванията в лингвокултурологията разширяват възможностите на езиковия анализ. Основен критерий за обективност при правене на изводи върху езиков материал е наличието на единна методика при интерпретация на лексикалното, фразеологичното и пр. значение. Мога да кажа, че в споменатите изследвания това става чрез стъпаловидното изучаване на лексикографските тълкувания на думите, означаващи концептите, анализ на етимологията, словообразувателните производни, анализ на номиниращите концепти фразеологични единици и паремии. Смята се, че посочените средства по различен начин дефинират признаците на концептите и могат да бъдат извлечени при конкретния езиков анализ.

Въпросът, който според мене остава неясен в работите, е как се извлича смисъл от дадено езиково значение, тъй като се знае, че езикът е код, който надгражда смисъл с всяка своя употреба. Възможни са два варианта за формулиране на значение в т.н. тълкуване или парафраза. Първият вариант е като се използва за метаезик естественият език, вторият е конструиране на някакъв изкуствен език. В този случай при строенето на парафрази винаги има загуба на смисъл, което е неизбежно. Във всички случаи обаче е необходимо да бъдат формулирани тълкувания на езиковите изрази, подлежащи на интерпретация, от които се извличат семантични параметри, в това число и семантични признаци.

Един друг начин за изучаване на семантични явления е анализът на прецедентни текстове, който се използва в работата на З. Барболова, посветена на образа на другите народи през погледа на българина според някои устойчиви съчетания в българския език. Работата е популярен разказ, в който се излагат разбиранията на авторката за отношението на българите към други етноси. Разглеждат се вижданията за други славянски народи, образът на турците, циганите, гърците, евреите, власите, албанците, арменците и други европейски народи от гледна точка на опозицията свой – чужд. При работата с прецедентни текстове е възможно да бъдат направени различни констатации, ако се използва един или друг материал. Подобно заключение правят руските автори А.А.Зализняк, И.Б.Левонтина, А.Д.Шмельов, като си задават въпросите: може ли да бъде разбрана руската култура чрез ключови думи, как се отразява националният характер в езиковите единици и пр. Илюстративна база на техния анализ е концептът приятел в руския език. Подобно изследване е правено и от А.Вежбицка за същия концепт в руския и английския език. Мненията на авторите се различават, както и интерпретираният материал. Изводът на руските автори е, че подобни изводи, базирани директно на прецедентни текстове, е възможно да изопачат идеологическата картина, очертавана от концептите и да създадат известен произвол при анализа. Ако се намерят подходящи илюстративни примери, изводите могат да водят до съвършено различни интерпретации. С други думи авторите се предпазват от излишния релативизъм, който е възможен и се допуска в културологията, боравеща с различни и откъслечни текстове, в това число и прецедентни.

Така например, лапа като хърватинне би могло да бъде достатъчно доказателство за интерпретацията, че неодобрението към начина на хранене на хърватите е породено от различното вероизповедание. Негативната конотация към католицизма изобщо у българите, ако я има изобщо, се дължи просто на факта на непознаване на религията и определянето на своето пространство единствено като познато за разлика от непознатото и неусвоеното. Така също в съчетанието като руска група едва ли съдържа мотивирана насмешка от страна на българите изобщо към колективизма на руснаците, изразен в компактното движение. Това по-скоро характеризира движението на група в непозната обстановка изобщо. Въпросът със заглавието на част ІІ „Турците – многовековен враг на българите” от моя гледна точка мотивира очакване, че в изложението ще бъде доказвана тази теза с подбрани прецедентни текстове. Сравни: На турчин дай горчиво кафе, на българин чаша вино и достове. Авторката прави извод, че турците нямат опит в пиенето на спиртни напитки и бързо се напиват, докато българите започват за използват ракията като оръжие, т.е. да напиват турците и с това да ги превръщат в грешници.. И не само това, бих могла да добавя от моя страна, че чувството за бабаитлък не идва единствено от способността да пиеш вино неумерено и да имаш приятели, още повече на чашка. Вероятно допускането за неодобрение е в по-широк план изобщо за употребата на спиртни напитки неумерено, което нарушава самоконтрола у всеки човек, предизвиква чувство за безпомощност, води до загуба на достойнство и в този смисъл не носи одобрение от гледна точка на социума.

Интерпретацията на въртя се като циганин / циганка в черквакато несериозно отношение на този етнос към религията изобщо едва ли е приемливо, в моето езиково съзнание съществува изразът въртя се като калайджия, което буквално е свързано с уменията в този занаят, вече почти изчезнал. Когато това въртене се оценява като неприемливо от страна на говорещото лице, това вероятно означава загуба на буквалното значение, произтичащо от компонентите му, и пренасяне в ситуация на употреба такава, че подобно движение да се смята за осъдително, например в учебен час, в който се пази тишина. С общите изводи на авторката като цяло съм съгласна: формирането на етноспецифични черти е дълъг процес, който в крайна сметка води до създаването на обобщен положителен образ за всичко, което се осъзнава като близко и родно за даден етнос за разлика от чуждото, принадлежащо към друг етнос. В този смисъл всички черти, които се определят като принадлежащи на чуждото пространство изобщо водят до формиране на отрицателни оценки в зависимост от собствената етноморална система, нрави и обичаи.

Работата на З. Барболова представя много богат езиков материал, интерпретиран главно от гледна точка на езиковото съзнание на авторката.

Дотук разгледаните изследвания са ценни в няколко посоки. Семантичната опозиция свой – чужд интерпретира ценностната езикова картина на българина. На първо място, както отбелязва Т.А.Светоносова (1), всяка ценностна картина включва общочовешка и специфична част. На второ място, ценностната картина в езика се реконструира във вид на взаимносвързани съждения, съотносими с юридическите, религиозните, моралните кодекси, общоприетите съждения от гледна точка на здравия смисъл, от типични фолклорни сюжети и др. На трето място, в ценностната картина на света съществуват най-съществените за дадена култура смисли и ценностни доминанти, съвкупността от които образува определен тип култура, поддържана и пазена в езика. На четвърто място, ценностната картина на света в рамките на една езикова култура е нееднородно образувание дотолкова, доколкото отделните социални групи могат да имат различни ценности. На пето място, ценностната картина на света е характерна както за колективното, така и за индивидуалното съзнание. В рамките на тези пет момента може да се дефинират отликите на лингвокултурологията от когнитивната лингвистика. В този смисъл съжденията в тази работи представляват интерес за бъдещи разработки.

Работата на д-р К. Мичева е посветена на опозицията свой – чужд в старобългарските класически произведения. Авторката се спира на теоретични въпроси, свързани с прилагането на конструкта при лингвистични анализи. Специално е отбелязано, че най-типични са бинарните опозиции, които отговарят на основния антропологичен принцип на двоичност. Тук е мястото да се каже, че в математическата логика /2/ оспорва този принцип и говори за троичност, в този случай свой – не свой – чужд, при възможност за добавка за български език и на четвърти член нечужд.

Бинарните опозиции са подходящи за цялостен диахронен и синхронен анализ на културните и езиковите феномени, базирани още на допускането за изоморфия между езика и културата. Като базова опозиция в рамките на свой – чужд са възможни противопоставяния на абстрактни характеристики (живот – смърт); пространствени противопоставяния (десен – ляв, горе – долу); времеви (ден – нощ); за социални отношения (свой – чужд, близък – далечен) и пр.

Най-общо може да се отбележи, че авторката споделя възгледите и методите на В. Топоров и В. Иванов, както и на С.М.Толстая за семиотични изследвания от този род. За разлика от докторската си работа, в която К. Мичева изследва семантичната опозиция чист – мръсен основно в рамките на терминологията на народната култура, както и в синхронен материал, тук авторката използва материал от старобългарски език – старобългарски класически паметници от Х-ХІ в., ексцерпирани от архива на Старобългарски речник /т.1, т.2/. Анализираните примери обхващат роднинската терминология в този период, думи, обозначаващи пространство, приятел – враг и пр., разгледани от другите авторки в синхронен план. Така наблюденията в тази работа се разширяват и в диахронен аспект и в този смисъл общата разработка придобива допълнителни елементи на свързаност. Оформят се няколко вида притежателни отношения: реална притежателност, псевдопритежателност, рефлексивна притежателност и реверсивна притежателност. На базата на изследвания материал К. Мичева прави изводи за опозицията свой – чужд: тя е асиметрична, засвидетелствани са малко употреби на чужд; опозицията се изгражда от равностойни семи. Свой регистрира веществения културен код, антропогенния в двете му разновидности – роднински и социален, идейно-религиозния и пространствения. Телесният културен код отсъства при чужд. Опозицията свой – чужд се намира в корелация с други противопоставяния, от които най-важното е сакрално – профанно, като свой маркира сакралното. Дадената библиография към текста може да се смята за достатъчна.

            В рамките на рецензия, посветена на пет отделни работи, не бих могла подробно да се спра на всяка една от тях. Може да се каже, че темата е реализирана успешно. Разработките затварят още един концентричен кръг на в българската етнолингвистика, посветени на изследванията на семантичната опозиция свой – чужд върху богат и разностранен материал. Всеки един от авторите регистирира свой почерк в изследването, основан на общо коментирани теоретични положения, което е достойнство на работите.

 

Литература

1. Светоносова, Т.А. Когнитивная лингвистика и лингвокультурология: черты и различия – Филологические науки в МГИМО. Сб. научных трудов № 27, М., 2007, с 41-42.

2. Гладкий, А.В. О точных и математических методах в лингвистике и других гуманитарных науках. – Вопросы языкознания, 2007, 5, 22 -38.

Публикувано: Списание на БАН, 2012, 6, 54 – 58.

 

                                                                                              доц. д-р Палмира Легурска


Публикувано на: 02.05.2013 г.  |   Автор: доц. д-р Палмира Легурска / Assoc. Prof. Dr. Palmira Legurska

Категории




Авторското право

Материалите, включени в съдържанието на рубриката & bdquo;Рецензии и коментари” представляват обект на авторското право по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) (документ на Word - 0,5 MB).

Съгласно чл. 35 от ЗАПСП произведенията могат да се използват само след предварителното съгласие на автора.

На основание чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс „Който издава или използува под свое име или под псевдоним чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до две години или с глоба от сто до триста лева, както и с обществено порицание.”.