Теорията на езиковата култура в научноисторическа и методологическа перспектива
РЕЦЕНЗИЯ за работата на гл. ас. д-р Милен Томов
Работата на гл.ас. д-р Милен Томов „Теорията на езиковата култура в научноисторическа и методологическа перспектива” се състои от 56 стандартни страници и принадлежи към жанра на научната студия. В началото на текста си авторът си поставя за цел преосмислянето на понятийния и терминологичния апарат на теорията на езиковата култура като първа стъпка към ревизирането й. Основна предпоставка за такава критическа ревизия – и съвсем основателно – авторът вижда в промяната на днешната езикова ситуация, както и във факта, че самата теория на книжовния език, разработвана от Пражкия лингвистичен кръг (ПЛК), възниква в езикова ситуация, доста по-различна от българската.
Авторът тръгва от исторически преглед на теорията, след това си поставя задачата да дефинира термина езикова култура във връзка с други близки по смисъл понятия, поставя въпросите за езиковата критика и функционалността, както и за научните основи на консултантската дейност в областта на езиковата употреба.
В първата част от изследването си авторът припомня широкоизвестни постановки от Тезисите на Пражката лингвистична школа, положила началото на функционално-структурния подход към езика и на теорията на книжовния език в частност. Изтъква и формулирания от В. Матезиус принцип за „гъвкава стабилност” на книжовния език като фундамент на нормативната намеса във функционирането на книжовния език; подчертава извеждането на корелативната двойка понятия норма и кодификация, както и принципа за перспективност на кодификацията от функционална гледна точка и принципа за поддържане на функционалната и стилистичната диференциация на езиковите средства.
По-нататък авторът разглежда въздействието на идеите на Пражката школа върху руското езикознание (от съветския период) и интерпретацията им в немската лингвистика, както и отражението им в българското езикознание в периода на постепенната преориентация от полето на диахронията към синхронията, а и по-сетне през 70-те и 80-те години. За мен обаче е странно защо авторът не обръща почти никакво внимание на доразвитието на проблематика в рамките на самото чешко и словашко езикознание в края на 70-те и през 80-те години – имам предвид работите на А. Йедличка „Книжовният език в съвременната комуникация” (1978) „Теорията на езиковата култура днес” (1979), „Култура на езиковата комуникация” (К. Хаузенблас) и редица други, намерили място в рамките на колективната монография „Актуални проблеми на езиковата култура в социалистическото общество” (1979), които определено могат да се разглеждат като мост между класическата теория и по-нататъшното й развитие. Повдигам този въпрос тъкмо и във връзка с виждането на автора, че теорията на книжовния език и в частност теорията на езиковата култура доразвива постулатите си, а не остава неизменна, тъй като самото й възникване е обусловено от структурно-функционалния подход, а неин обект е съвременното състояние на езика. Предполагам, че любопитството на автора към разглежданата проблематика е предизвикано не на последно място и от дискусията в днешното чешко и славянско езикознание за книжовния език в съвременните комуникативни условия.
Във втората част на работата си М. Томов поставя на дискусия обхвата и значението на термина езикова култура, използван преди всичко в славянския свят, с оглед на необходимостта да се определи точното съдържание на термина, както и да се намери мястото на понятието езикова култура в йерархията на останалите понятия, свързани с него. Всеки, който се е занимавал с проблематиката на езиковата култура, добре знае, че многозначността на термина е спънка пред изследователя в този смисъл, че изисква от него винаги да уговаря какво точно има предвид, използвайки го. От тази гледна точка опитите на М. Томов да обхване с термина езикова култура научно-приложната дейност по култивиране на книжовния език и да го постави като надреден спрямо термините култура на езика (в смисъл на култивираност на езика като резултат от тази дейност) и речева култура (в смисъл на култивираност на речевата дейност на индивида, т.е. на комуникативна компетентност) изглеждат похвални. Аз обаче съм скептична по отношение на налагането на тези термини – особено що се отнася до разграничението езикова култура – култура на езика. Смятам също, че другата възможност за избягване на многозначността на термина езикова култура чрез въвеждането на преводния му еквивалент езиково култивиране и поставянето на върха в триадата езиково култивиране (като процес от съзнателни мерки спрямо езика) – езикова култура – речева култура (и двата за означаване на позитивния резултат от тези мерки, но по отношение на различни обекти), също няма големи шансове да се наложи.
По-нататък в рамките изведените терминологични разграничения авторът обръща поглед към същността на езиковата култура като приложна езиковедска дейност. Интересен е подходът към типологията на текстовете, с които борави езиковата култура – авторът ги дефинира като нормативни и дескриптивни (с. 17), като при дескриптивните текстове пък са обособени два типа: теоретични и исторически. Струва ми се обаче, че основанията за това не са обяснени и би трябвало да се разгърнат в работата. Според мен в обособените от М. Томов „нормативни текстове” също винаги е налице ясно изразен дескриптивен компонент, който би могъл да се използва като основание за оценка – тук по-скоро според мен стои въпросът в каква степен трябва да се застъпва този компонент – особено при формулирането на правилата от кодификационния комплекс.
В третата част на работата си авторът се очертава конкретни теоретични проблеми: езикова култура – езикова критика; езикова култура – езикова криза, проблемът за функционалността. Поставените проблеми изискват много внимателно изследване – особено що се отнася до въпроса за вариантността, тъй като тук сме изправени пред гъвкава стабилност – негъвкава лабилност (опозиция, изведена от Хана Гладкова). Мисля, че проблемът за вариантността би могъл да намери и успешно решение чрез прилагането в теорията на езиковата култура на опозицията системни – комуникативни норми, което обаче у нас остана неодооценено. Въпросът за функционалността е много дискусионен. Авторът го поставя в две плоскости. От една страна, той се опитва да обори схващането, че книжовният език превъзхожда функционално останалите подсистеми на националния език, като смята, че в определени комуникативни ситуации много по-адекватни на целта могат да се окажат други разновидности на езика. Струва ми се обаче, че тази теза се нуждае от доста сериозни доказателства, поне що се отнася до българската езикова ситуация. Струва ми се, че със средствата на книжовния език могат успешно да се постигнат всякакви комуникативни цели, докато със средствата на диалекта (териториален или социален) това е невъзможно. От друга страна, се повдига въпросът за функционалността като критерий при взимане на решение при подбор на езиковите средства при кодификацията – да, там този критерий би трябвало винаги да се съчетава с другите посочени от автора критерии. Що се отнася до въпроса за напрежението между „кодифицираната норма и реалния узус” (с. 26), тук няма как да се избегне това противостоене – то е резултат на статичността на кодификацията и динамиката на узуса. Въпросът е да не се допускат големи разминавания между кодифицираната и некодифицираната книжовна норма, тъй като подобен подход поражда риск да се загуби доверието на носителите на книжовния език, че кодифицираният език отразява това, което са те в момента. Смятам, че очертаният накратко от автора облик на езиковото консултиране като елемент от езиковата култура е много сполучлив. Личи изключително професионалният поглед на М. Томов към проблематиката, както и перспективите пред тази дейност.
Във финалната част много добре е очертано мястото на езиковата култура като част от националната езикова политика и неин важен ресурс.
В заключение смятам, че трудът на Милен Томов може да бъде предложен за приемане за печат от НС на ИБЕ при БАН.